Всички желаят да са щастливи, стремейки се към цели, които самите те са си набелязали. В моментите когато решат, че са ги постигнали, стигат и до усещането за неудовлетвореност. Някои се отчайват и се отказват. И оценяват светът като лош. Други набелязват следващите стъпки и продължават напред. Но изпитват съмнения, изграждайки оценъчни равносметки. Трети - актуализират достигнатото и също продължават. И се лутат между собсвените си актуализации и оценъчни въпроси. В крайна сметка всички стигат до извода, че щастието е изцяло вътрешно състояние, че да сме щастливи означава да постигнем вътрешна хармония, да открием себе си, без да даваме оценка на каквото и да е.
Онова, което ни кара да определяме случващото се като „добро" или „лошо" сме самите ние. Въз основа на наученото от родители, общество, социална среда и най-вече - собствения ни опит, сами решаваме кое ни допада и кое не. Едното оценяваме като добре, другото като зле. Запечатваме и фиксираме тези „образци" в паметта си и всяка една ситуация съотнасяме спрямо тях. Решаваме, че това е нашата истина и без да се усетим започваме нейната защита пред другите, мъчейки се на всяка цена да ги убедим, че тази истина е всеобща. За онези, които ни повярват, правим положителна оценка, защото ни карат да се чувстваме важни и значими. Другите - които не приемат - отстраняваме от обкръжението си и дори оценяваме като врагове - те не са съгласни с нещата, които на нас ни харесват. Онова желание да докажем истинността на оценки, които ние сме направили и те да бъдат приети от другите, наричаме Его. Важен момент в осъзнаването на Егото е анализа, че в един момент, това желание за доказване и важност пред другите ни завладява и започва да контролира живота ни. Тоест, вместо ние да контролираме това си желание, то - оформено като самостоятелна индивидуалност от самите нас -ни контролира. Създадено веднъж по този начин, то започва само да изгражда и защити срещу всяко несъгласие или нарушение на неговата стабилност. Това ни харесва, защото си имаме защитник и... започваме да му „отпускаме" все повече правомощия - изграждане на още повече защити и стени и елиминиране на още повече несъгласни с нас. Това временно ни кара да се чувстваме спокойни, защитени и сигурни в... самотата си. Започваме да „даваме" допълнителни правомощия и така в един момент придаваме Его-смисъл на всичко, което ни заобикаля. Завъртели се веднъж в този порочен кръг, издигаме огромни стени около себе си, докато един ден... не осъзнаем, че ни липсва свобода. И започваме да търсим причината - някъде там - зад стените, които сме изградили. Илюзията, че стените са си наши, не ни позволява да ги съборим. Пристъпваме към това да обвиним другите, че не са приели нашето изначално желание за истинност и доказване. Те са виновни!
Кой създаде това желание? Кой му даде правомощия? Кой му се подчини, когато то самостоятелно започна да гради стените на защитите? Кой сформира този ЕГО-СМИСЪЛ за света около вас? Другите ли? Дори с риск да ме отхвърлите и игнорирате, или да изградите още един ред тухли на вашата стена, ще ви кажа: Не съм съгласен!
Ние сме създали това желание, ние сме му дали властта да ни владее и естествено пак ние сме тези, които можем и да му я отнемем. Да „овладеем" властта на Егото е да осъзнаем, че то е това, което ни филтрира и придава друг оттенък на действителността. Тоест предопределя начина ни на виждане. Чашата с вода не е нито наполовина пълна, нито наполовина празна. В нея просто има вода. Ние сме тези, които оценяват, дават Его-мисъл на факта, че в чашата има вода. Тоест можем да сме щастливи, ако изберем да бъдем такива, ако сформираме в себе си този Его-смисъл.
Онова, което ни кара да определяме случващото се като „добро" или „лошо" сме самите ние. Въз основа на наученото от родители, общество, социална среда и най-вече - собствения ни опит, сами решаваме кое ни допада и кое не. Едното оценяваме като добре, другото като зле. Запечатваме и фиксираме тези „образци" в паметта си и всяка една ситуация съотнасяме спрямо тях. Решаваме, че това е нашата истина и без да се усетим започваме нейната защита пред другите, мъчейки се на всяка цена да ги убедим, че тази истина е всеобща. За онези, които ни повярват, правим положителна оценка, защото ни карат да се чувстваме важни и значими. Другите - които не приемат - отстраняваме от обкръжението си и дори оценяваме като врагове - те не са съгласни с нещата, които на нас ни харесват. Онова желание да докажем истинността на оценки, които ние сме направили и те да бъдат приети от другите, наричаме Его. Важен момент в осъзнаването на Егото е анализа, че в един момент, това желание за доказване и важност пред другите ни завладява и започва да контролира живота ни. Тоест, вместо ние да контролираме това си желание, то - оформено като самостоятелна индивидуалност от самите нас -ни контролира. Създадено веднъж по този начин, то започва само да изгражда и защити срещу всяко несъгласие или нарушение на неговата стабилност. Това ни харесва, защото си имаме защитник и... започваме да му „отпускаме" все повече правомощия - изграждане на още повече защити и стени и елиминиране на още повече несъгласни с нас. Това временно ни кара да се чувстваме спокойни, защитени и сигурни в... самотата си. Започваме да „даваме" допълнителни правомощия и така в един момент придаваме Его-смисъл на всичко, което ни заобикаля. Завъртели се веднъж в този порочен кръг, издигаме огромни стени около себе си, докато един ден... не осъзнаем, че ни липсва свобода. И започваме да търсим причината - някъде там - зад стените, които сме изградили. Илюзията, че стените са си наши, не ни позволява да ги съборим. Пристъпваме към това да обвиним другите, че не са приели нашето изначално желание за истинност и доказване. Те са виновни!
Кой създаде това желание? Кой му даде правомощия? Кой му се подчини, когато то самостоятелно започна да гради стените на защитите? Кой сформира този ЕГО-СМИСЪЛ за света около вас? Другите ли? Дори с риск да ме отхвърлите и игнорирате, или да изградите още един ред тухли на вашата стена, ще ви кажа: Не съм съгласен!
Ние сме създали това желание, ние сме му дали властта да ни владее и естествено пак ние сме тези, които можем и да му я отнемем. Да „овладеем" властта на Егото е да осъзнаем, че то е това, което ни филтрира и придава друг оттенък на действителността. Тоест предопределя начина ни на виждане. Чашата с вода не е нито наполовина пълна, нито наполовина празна. В нея просто има вода. Ние сме тези, които оценяват, дават Его-мисъл на факта, че в чашата има вода. Тоест можем да сме щастливи, ако изберем да бъдем такива, ако сформираме в себе си този Его-смисъл.
Приучаваме се да бъдем щастливи с онова, което съществува около нас. Вместо да живеем в непрекъснато очакване съдбата да ни дари с нещо особено, приемаме да видим красивото небе, приемаме въодушевлението от предизвикателството на неизвестното, приемаме светът такъв, какъвто е. Без оценки, без сравнения, без предположения. Търсещи себе си и хармонията на света в самите себе си. Това, което търсим, това и ще намерим...
Ние сме склонни да правим предположения за всичко. Проблемът с предположенията е, че вярваме в истинността им. Можем да се закълнем в тяхната реалност. Правим предположение за действията и мислите на другите - приемаме го лично - после ги обвиняваме и им изпращаме емоционална отрова чрез словото си. Затова винаги, когато правим предположения, си търсим белята. Правим предположение, разбираме нещо неправилно, приемаме го лично и в крайна сметка от нищо и никакво създаваме истинска драма.
Ние сме склонни да правим предположения за всичко. Проблемът с предположенията е, че вярваме в истинността им. Можем да се закълнем в тяхната реалност. Правим предположение за действията и мислите на другите - приемаме го лично - после ги обвиняваме и им изпращаме емоционална отрова чрез словото си. Затова винаги, когато правим предположения, си търсим белята. Правим предположение, разбираме нещо неправилно, приемаме го лично и в крайна сметка от нищо и никакво създаваме истинска драма.
Дон Мигел Руис "Четирите споразумения"
